Червени страници

Description

Съставител: Цочо В. Билярски

Под номер 44 от поредицата „Сите българи заедно“ изд. „Анико“ публикува една забравена и почти неизвестна книга на писателя Антон Страшимиров, сборникът с разкази „Червени страници“, написана и издадена в разгара на Първата световна война през 1917 г.

В книгата читателите ще открият и малко познати дипломатически документи по добруджанския въпрос, каквито са Букурещкия договор от 1918 г. и Крайовската спогодба от 1940 г., както и брошурата на Тодор Панов „Румънските зверства“ (1916 г.), в която авторът разкрива румънските жестокости над българите и създаването на концлагери за българи през 1916 г.

В изданието е включена и една малко известна книжка на големият български географ проф. Анастас Иширков „Къси напътни бележки върху Добруджа и Моравско, писана за нашите делегати на бъдещата мирна конференция“ (октомври 1917 г.).

‌ПЪРВА СРЕЩА С РУСИ: На 5 септември Добрич биде събуден от оглушителна артилерийска канонада: равнината зад панаирището, по двете страни на железничната линия за Меджидие, се заля от огнени езици и забълва гранати….Добричени изтръпнаха пред нависналата грозота, – те знаяха, че от Меджидие се чака 200 000 руска войска. Изпълниха улиците старци, жени и деца и почнаха да се кръстят, вторачени на изток. Те само се кръстеха, – никой не бе свил бохчичка, никой не смяташе още да бяга: хората бяха опиянени от освобождението си.

Но гъстите конни редици растяха в степта, като движещ се фантом, и скоро обхванаха дясното крило на варненските вериги.

Стана страшно: казашки разезди със снопчета слама на върлини слязоха откъм руския паметник, и се насочиха към града, ще го запалят…

И дигна се писък по крайните улици.

Но по седловната при южната гара над Добрич се зададе ивица войска, която изеднаж се разгърна, като черен змей.

Сега в ужасения град се понесоха викове на радост:

– Българска войска иде!

…А казашките разезди се сепнаха като издебнати на мърша ято врани. Те извиха назад, сгъстиха се и почнаха да обстрелват… не врачанските вериги, а града!

То бе странно. …А казаците сипеха залпове върху чертите на града, защото след дружината се бяха понесли и добричени. Файтонджиите бяха впрегнали файтоните си, коларите – своите каруци, който имаше кон, яхнал го беше: тичаха всички да помагат. Работата бе обща, трябваше да се прогони врагът от родната стряха: кой би могъл да стои със скръстени ръце?

Сипеха казаците залпове върху почернелите от народ черти на града, като смятаха, че там прииждат нови войски. А врачанци, не възпирани от огъня на русите, зачестиха прибежките си и вече хвърляха недомлъвки: „събират се”… „дано ни дочакат ножа”… „маки, леш че падне”…

Ан. Страшимиров